"Посвещение"
В студените нощи, когато пиян
сънят се търкаля на моя таван,
когато луната тъмнее от грях,
когато увисва над мен моя страх,
обесен на острия ръб на нощта,
подавам ти своята бледа ръка -
на теб - непознатия - смугло красив,
потаен и питомен, жаден и див,
едва деветнайсет години живял,
а всичко опитал и всичко видял,
подвластен на никого, ничий, сам свой,
но тръгнал към мене и истински мой
и падал по пътя си, плакал, грешил,
но нежност момчешка за мен съхранил.
"Стихии"
Можеш ли да спреш ти вятъра, дето иде от могилите,
префучава през боазите, вдига облак над диканите,
грабва стрехите на къщите, на каруците чергилата,
сваля портите, оградите и децата по мегданите -
в родния ми град?
"Амазонка"
Вее утринна прохлада
в моето лице -
аз съм млада, млада, млада
с огнено сърце.
Моя вихрен кон лети
бодро и безспир -
пред очите ми цъфти
неогледен мир.
"Изпитание"
То вчера бе блян. Беше мистика.
Всички чакахме
да настане часът.
Ах, веднъж да започне
войната на Изтока,
да настъпи най-после Страшният съд.
"Обичам те"
Обичам те – въздушно нежна, в нежна младост,
като на ангела сънят,
и сън си ти вещателен за тиха радост
в нерадостта на моя път,
и първи път за изповед в сърце ридае
доброто и грехът,
и ето ден – и ето тъмнина е.
Чадър
Черен и прашен,
тих и добър,
стои като дядо в кьошето
чадър.
Но щом зазвъни по капчуците дъжд,
чадърът се втурва навън изведнъж,
започва да тича над хорските шапки,
бърбори си нещо с дъждовните капки.
През стъкло от лято
На косите ми поляга като пъстра селска кърпа
радостта. А дъждовете ме обличат със вода.
И немирна струя въздух смешно дрехите ми дърпа.
"Неразделни"
Стройна се Калина вие над брегът усамотени,
кичест Явор клони сплита в нейни вейчици зелени.
Уморен, под тях на сянка аз отбих се да почина,
и така ми тайната си повери сама Калина –
с шепота на плахи листи, шепот сладък и тъжовен:
„Някога си бях девойка аз на тоя свят лъжовен.
"Ако идваш есен"
Ако идваш наесен -
лятото ще отстраня -
с усмивка и с досада -
както се пъди муха.
Ако след година дойдеш -
месеците наред
ще навия на кълбета
в моето чекмедже.
"Да се завърнеш в бащината къща"
Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
През стъкло от лято
На косите ми поляга като пъстра селска кърпа
радостта. А дъждовете ме обличат със вода.
И немирна струя въздух смешно дрехите ми дърпа.
"Обичам те"
Обичам те – въздушно нежна, в нежна младост,
като на ангела сънят,
и сън си ти вещателен за тиха радост
в нерадостта на моя път,
и първи път за изповед в сърце ридае
доброто и грехът,
и ето ден – и ето тъмнина е.
"Посвещение"
В студените нощи, когато пиян
сънят се търкаля на моя таван,
когато луната тъмнее от грях,
когато увисва над мен моя страх,
обесен на острия ръб на нощта,
подавам ти своята бледа ръка -
на теб - непознатия - смугло красив,
потаен и питомен, жаден и див,
едва деветнайсет години живял,
а всичко опитал и всичко видял,
подвластен на никого, ничий, сам свой,
но тръгнал към мене и истински мой
и падал по пътя си, плакал, грешил,
но нежност момчешка за мен съхранил.
"Неразделни"
Стройна се Калина вие над брегът усамотени,
кичест Явор клони сплита в нейни вейчици зелени.
Уморен, под тях на сянка аз отбих се да почина,
и така ми тайната си повери сама Калина –
с шепота на плахи листи, шепот сладък и тъжовен:
„Някога си бях девойка аз на тоя свят лъжовен.
"Да се завърнеш в бащината къща"
Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
Чадър
Черен и прашен,
тих и добър,
стои като дядо в кьошето
чадър.
Но щом зазвъни по капчуците дъжд,
чадърът се втурва навън изведнъж,
започва да тича над хорските шапки,
бърбори си нещо с дъждовните капки.
"Стихии"
Можеш ли да спреш ти вятъра, дето иде от могилите,
префучава през боазите, вдига облак над диканите,
грабва стрехите на къщите, на каруците чергилата,
сваля портите, оградите и децата по мегданите -
в родния ми град?
"Ако идваш есен"
Ако идваш наесен -
лятото ще отстраня -
с усмивка и с досада -
както се пъди муха.
Ако след година дойдеш -
месеците наред
ще навия на кълбета
в моето чекмедже.
"Амазонка"
Вее утринна прохлада
в моето лице -
аз съм млада, млада, млада
с огнено сърце.
Моя вихрен кон лети
бодро и безспир -
пред очите ми цъфти
неогледен мир.
"Изпитание"
То вчера бе блян. Беше мистика.
Всички чакахме
да настане часът.
Ах, веднъж да започне
войната на Изтока,
да настъпи най-после Страшният съд.
"Как?!" Как да се движиш в този свят, без никого да нараняваш, като ръбат, зъбат, чепат – на ръб, на зъб на чеп те прави?
"Посвещение" В студените нощи, когато пиян сънят се търкаля на моя таван, когато луната тъмнее от грях, когато увисва над мен моя страх, обесен на острия ръб на нощта, подавам ти своята бледа ръка - на теб - непознатия - смугло красив, потаен и питомен, жаден и див, едва деветнайсет години живял, а всичко опитал и всичко видял, подвластен на никого, ничий, сам свой, но тръгнал към мене и истински мой и падал по пътя си, плакал, грешил, но нежност момчешка за мен съхранил.
"Стихии" Можеш ли да спреш ти вятъра, дето иде от могилите, префучава през боазите, вдига облак над диканите, грабва стрехите на къщите, на каруците чергилата, сваля портите, оградите и децата по мегданите - в родния ми град?
"Всичко" Имаш младост и хубост. Цялата си една усмивка. Даже дърветата те харесват и те прегръщат със сенките си. Рамото ти изгрява като новолуние.
"Завръщане" Ти се връщаш сломен и стареещ след години пак в родния град. Продължава ли той да живее от предишната вяра съгрят?
"Обич за обич" Аз назаем не съм те прегръщал и назаем не съм те мечтал, всяка ласка под брой да ми връщаш. Мен ми стига, че нещо съм дал.
"Амазонка" Вее утринна прохлада в моето лице - аз съм млада, млада, млада с огнено сърце. Моя вихрен кон лети бодро и безспир - пред очите ми цъфти неогледен мир.
"Интимно" Не ме допускай толкоз близо ти до себе си, щом искаш да съм влюбен. Ех, вярно е, далечното гнети, но затова пък близкото погубва.
"Изпитание" То вчера бе блян. Беше мистика. Всички чакахме да настане часът. Ах, веднъж да започне войната на Изтока, да настъпи най-после Страшният съд.
"Доброта" Понякога съм толкова добра, че цялата изтръпвам и боли ме. И вените ми, сплетени в гора, ми търсят ново, благородно име.
"Към себе си" Когато си на дъното на пъкъла, когато си най-тъжен, най-злочест, от парещите въглени на мъката си направи сам стълба и излез.
"Обичам те" Обичам те – въздушно нежна, в нежна младост, като на ангела сънят, и сън си ти вещателен за тиха радост в нерадостта на моя път, и първи път за изповед в сърце ридае доброто и грехът, и ето ден – и ето тъмнина е.
Чадър Черен и прашен, тих и добър, стои като дядо в кьошето чадър. Но щом зазвъни по капчуците дъжд, чадърът се втурва навън изведнъж, започва да тича над хорските шапки, бърбори си нещо с дъждовните капки.
През стъкло от лято На косите ми поляга като пъстра селска кърпа радостта. А дъждовете ме обличат със вода. И немирна струя въздух смешно дрехите ми дърпа.
"Неразделни" Стройна се Калина вие над брегът усамотени, кичест Явор клони сплита в нейни вейчици зелени. Уморен, под тях на сянка аз отбих се да почина, и така ми тайната си повери сама Калина – с шепота на плахи листи, шепот сладък и тъжовен: „Някога си бях девойка аз на тоя свят лъжовен.
"Ако идваш есен" Ако идваш наесен - лятото ще отстраня - с усмивка и с досада - както се пъди муха. Ако след година дойдеш - месеците наред ще навия на кълбета в моето чекмедже.
"Очите" Нека не излъгва твоята уста и смехът ти нека не измамва, нещо чудно в погледа ти пламва: в дъното на твоите очи тиха, светла истина мълчи.
"Върхът" Тази нощ е жестока и хладна - остър вятър в тревите звъни. А луната - потопена ладия - се клатушка в беззвездните вълни.
"Да се завърнеш в бащината къща" Да се завърнеш в бащината къща, когато вечерта смирено гасне и тихи пазви тиха нощ разгръща да приласкае скръбни и нещастни.
Не ме прегръщай. Почнеш ли веднъж, ще се наложи дълго да не спираш. Жена, ако веднъж прегърне мъж, без ласките ѝ този мъж умира.
