Във Враца младият автор Йордан Д.Радичков бе гост на библиотеката към местното читалище „Развитие“, което ще чества тази година 150-тата си годишнина. Творческата среща бе и по повод 90-годишния юбилей на бележития наш писател Йордан Радичков, негов дядо.
Още: Живот и компас: Как пътува Силвия Петкова
Още: Веселин Анчев: Лесно може да си счупиш главата в комедията
Дебютната книга с разкази на Йордан Димитров Радичков излиза през 2015 г. със заглавие „Малка човешка мелодия”. След нея авторът издава „Шарена черга”, „ Игра на гъски”- 2016 г. , „Живот на каишка”, „Двеста линейки на час”.
Срещата- разговор се проведе в библиотеката на читалнята при много голям интерес. Да представи автора и в ролята на водещ бе Евелина Стоичкова, преподавател по български език в СОУ "Отец Паисий" - Враца .
Безспорно първият въпрос е за дядото на Йордан, дали му пречи тази известност или му помага?
Още: 20 бързи въпроса към... Юлиан Вергов
Още: Христина Джурова: Театърът ми дава възможност да съм дете
Аз навсякъде ходя с името на дядо си, няма измъкване от това нещо. Но много се радвам за това, понеже така си ходя със семейството навсякъде.
За още любопитни и полезни статии - очакваме ви във Viber канала ни! Последвайте ни тук!
Дали се пише лесно? Според мен няма лесна работа, важно е човек да има желание и ако ти е интересно нещо, ако обичаш това нещо, което правиш, според мен много трудно ще се откажеш от него.
На мен така ми се случи, че много рано се влюбих в литературата. Oт малък обичам да чета и с годините откривах все повече и повече интересни истории, които ме завладяваха. Писането се превърна в начин на живот и не съм спирал да ги търся авторите и историите, така се чувствам много богат. Наскоро ми попадна един много хубав текст, които коментира всъщност четенето, че то е много важно нещо. Авторът твърди, че когато човек чете, той избира да прекара времето си с едни от най-умните хора, изключително по-умни от него. Разбира се, когато говорим за стойностна литература. Аз се чувствам обогатен от едни от най-интелигентните хора, които съм срещнал в литературата…,това много ми е помогнало във всичко, включително и в решенията, които съм вземал. И така се излъгах- да се занимавам и аз с писане…
Не мисля, че още съм разбрал какво представлява една история, но по някакъв начин продължавам да вярвам в силата на историята и вярвам, че една добра история може да даде нещо вътрешно съкровено само за читателя, това е нещо много красиво и то се случва рядко. Рядко получаваме такива големи подаръци, не бива да ги търсим нарочно, те просто се случват. И това е може би един от най-красивите и най-интимните дарове, които човек може да получи.
Още: 20 бързи въпроса към... Ерсин Мустафов
Още: Вихрен Георгиев, People of Sofia: Развивайте своята визуална култура
Трябва ли човек да е натрупал много опит, че да започне да пише?
Със сигурност. Задължително за писането е човек да е чел!И това се отнася за всяко едно изкуство. Кино, рисуване, театър… На срещи много пъти са ми казвали – "Бе, къв си ти, ти ли си тоя дето ще пише истории?" Вярно е, че съм младолик, но и на мен ми са се случвали някои неща в живота. Както и на всеки. Според мен, всеки има някаква история, която си заслужава да бъде разказана. Независимо дали е много красива или грозна, дали е ужасяваща или много смешна – винаги има в нея нещо, което я прави важна. И е задължително да я знаят хората.
Всички тук вие, имате по една история, който няма история, той просто не съществува. Не е роден или тепърва ще се роди и ще има своя история.
Вторият сборник с разкази ми е „Игра на гъски“. Той излезе края на 2016 г. По време на работата с книгата се запознах с моя редактор Чинко Велков. Не го познавах лично, разменяхме си е-мейли, около 300 писма. Написах разказите и ги изпратих на Олга Николова. Тя ме свърза с моя редактор, който много фино ме караше да променям текста. Аз споделях най-лични и съкровени неща с един човек, когото не познавах, никога не бях виждал. Чрез прочита на нещата, които бях написал, той четеше мен като отворена книга. Направихме една смешна премиера на моята книга заедно с моя приятел Стефан Русинов, той е преводач от китайски.
Така след 2 години работа по книгата и се запознах с моя редактор. Историите, които са вътре в книгата, са много различни една от друга.
Третата ми книга е малко по хард. Тук във втората се говорят по леки неща, има любов. Традиция имам да си пиша вече гръб на книгата. В първите две молех мои приятели да напишат нещо на гърба на книгата ми. Такава е практиката на всички съвременни автори. И цитира какъв е гърба на „Игра на гъски“ :
„….тази книга е своенравна. Тя първо не искаше да излиза от главата на автора, откъдето трябваше да я изтръгнат с вендуза, след това като се отприщи и хукна по “Патриарха“ за малко да се пребие в изкопа за метрото. Там, цялата в кал. Тая лепкава и сочна софийска кал, каквато само в софийското поле може да се намери, се върна в квартирата на автора, поигра си с песа, сипа си водка, повтори и заспа на масата в кухнята. Под мушамата на кухненската маса бе изчегъртана и отнесена осторожно в Издателството, после в Печатницата, оттам в книжарницата и ето я сега - книжно тяло в твоите ръце, бедни ми читателю, нищо неподозиращ“… Написаното е от Продан Марков, приятел на автора.
Друг негов приятел пише по същия повод: „Не съм чел тази книга, но познавайки автора, бих се пазарил, преди да си я купя“.
Горе-долу, толкова за стойностите на писания сборник с разкази. Те са доста разнообразни, а това считам за най-разпознаваемия ми почерк. Някои от разказите ми са се случили на мен. Едно към едно, но съм вкарал и някой фантастичен герой – например „Живот на каишка“. Както си става една сутрин от леглото гл.герой, го гледа в очите собствения му живот. Но започва да се умилква в краката на жена му, т.е. собственият му живот повече харесва жена му, от колкото човека на когото принадлежи. И започва героят да живее заедно с живота си, държи го на каишка, защото, той, животът му е малко глупав и бяга. Пуска го изведнъж и той избягва. На мен не ми избяга живота, но ми избяга кучето… Кучето ги беше взела моята приятелка, и аз и се обаждам, а тя ми вика, виж, Йордане, ако не го намерим, взимай си багажа и се махай… Аз бях малко разтресен от тази нейна реплика, намерих си кучето като по чудо и след като преживяхме 15 мин. с кучето, което беше кално и трепереше, хем се псуваме, хем много се обичаме, беше много трогателно, седнах и я написах тая история. Героите в нея и репликите им съм ги чул, докато си гонех кучето в парка. Има истории и които съм чувал. “Игри на гъски“, която дава заглавието на този сборник, е от история, която се е случила на банда ловци на брега на Дунава. Отиват те на лов за гъски и в януарския студ, супер студ, започват да чакат. Чакат страшно много време, те доста бедно живеят и за тях ловът не е само забавление, а и начин за изкарат нещо за прехрана, да уцелят нещо да хапнат. Те доста дълго седят в снега и започват да измръзват. По едно време леко се появява и бялата смърт, успиват се. Но се събуждат, защото на дулото на една от пушките каца една гъска. И единият почва да вика:
- Ей, на баща ти гъска кацна на дулото. Защо не стреля баща ти?!
И синът, поглеждайки го казва: Ами, щото той е умрял… Ама как е умрял, иди да го видиш! Изведнъж идват някакви хора с 5 бутилки водка, спасяват ги , като ги изливат в устите им. Реално в тази история съм сложил и дяволът, и смъртта, за да стане по-интересно.
Има и други разкази, базирани на исторически събития – например, Гео Милев е заровен в общ гроб, аз много го харесвам като автор. Изкуших се да опиша съдбата му, бях потресен.
Има и една друга история – разказ, “ 4 септември“. Една никаква дата, но се оказва , че в Дания на 4 септ., 1939 г. една бомба пада от самолет и уцелва къща с двама жители в нея. Само нея. Тези хора умират, 3 дни след началото на Втората световна война. Това е някакъв объркал се английски самолет. Тази история я научих от дневника на Астрид Линдгрен. Оказва се, че тя си е водила един доста стриктен дневник. Всеки ден описва нещо, докато трае войната, внимателно го описва. На 4.09. тя е написала само едно изречение- днес един самолет мина над с. Есбер, падна една бомба и уби 2 души. Седнах и и го написах разказа. Може би това е отговор, който може да се даде на въпроса, защо човек би се занимавал с някакво творчество - защото има въпроси в себе си и иска да даде отговор на себе си. Не смятам, че мога да дам отговор на когото и да било в тази зала или тоя свят. И това е много забавна работа. Писането не е като мозъчната хирургия, ако объркаш нещо, не е фатално. Това е и най-добрият съвет, който съм чувал за писането от израелския писател Едгар Кенет, който често гостува в България. Пишете, вие не сте хирурзи. Няма никой да пострада от това.
“Пожар“ ми е любим разказ. Понякога човек пише, за да маскира нещото, за което си говорим, уж е несериозно, но става дума за значими неща. Сюжетът е такъв: Едно село бие камбана и всички се чудят за какво е тая гюрюлтия. Оказва се, че идва пожар към селото, събира ги кметът всички селяни, почва да спори с мъжа, който ги е известил за опасността. Идва комисия, селото изгаря и т.н.
Опитвам се да има и смешни работи в разказите ми. Прави ми впечатление, че най-важните неща винаги минават на пръсти покрай човека и колкото и да се мъчим – не може да ги доизкажем именно тях.
„Игра на гъски“ е писана с много любов към хората, аз много обичам хората, много ми е интересно да си говоря с тях и да слушам тия истории, които си заслужава да бъдат споделени.
Дядо ви е велика личност, как се почувствахте, като разбрахте, че е толкова известен?
Мен никога това не ме е засягало, защото той винаги е бил моя дядо. Иначе като читател на Й. Радичков, много му харесвам литературата. И мисля, че той е изключително нечетен автор. Тук вашият край (Враца, бел. ред.) е много специален, зная, че го обичате… Той неведнъж прибягва в творчеството си до израза: "Ех, мома, жено врачанска … " и т.н.
Аз съм много нахален, сложих си и трите имена върху моите книги. Често ми казват: "Къв е този, лъжец е! Й.Радичков умря преди повече от 15 г., какви са тия нови книги дето му излизат." Но така пък съм завързвал много нови приятелства. Ходил съм в с. Калиманица,( родното село на Радичков) това са три села, зачеркнати от българската карта, за да се строи язовир. Населението е преместено по съседни градове. Миналата година бях там, има много ябълки. Срещнахме една жена, която става сутрин в 5, за да бере гъби. Баща ми е доста нетактичен човек и я попита на колко е години, а знам, че жена не бива да се пита на колко е години. Тя му се усмихна още по-хитро от него: "Ти колко ми даваш?" – "Около 70", казва баща ми. А тя: "на 89 съм". Много жизнена жена е. Има един вековен дъб – около 200 г. И е останала една църква, която никога не е действала като такава. Не е била осветена.
Ето и един съвет от Йордан Радичков Младши към учениците, дошли на срещата с него:
Не се занимавайте със съвременна българска литература. Четете хубавите работи, които са установени. Горещо ви препоръчвам книгите на дядо ми. Има една, в която потънах, тя ми отвори широко вратата към неговия свят. Това е романът му „Прашка“. Изключително интересна история за момче, което изчезва от едно село и след него остава само дневникът му.
Почнах по-сериозно да пиша в първи курс на университета. Мислех, че е нещо, което ми се отдава. Побутнаха ме моите приятели. Първият ми текст дадох на един мой приятел. Той го прочете и ми вика: Брато, ти що си го написал това? Какво искаш да кажеш с това?
И аз разбрах, че нищо не съм написал. Той ми помогна да разбера как се създава едно произведение на изкуството, защо казваш това нещо, което си написал… До ден днешен твърдя, че неговата критика е тази, която най-много ми е помогнала. Ние сме много близки, от 3-годишни се познаваме до ден днешен и колкото и работи съм му давал да чете, на него не са му били интересни, обаче най-накрая ме призна. Литературата е хубаво нещо.
С кои от героите се отъждествявате?
Един от комплиментите, които съм получавал е, че в момента съвременната литература се занимава изключително с личността, която я създава. Мен това винаги ме е дразнело. Искам да чета някаква история. Мен не ме интересува нарцисизма. Отчитали са, че това го няма в писането ми. Аз, на мен, сънувах и т.н., не са ми интересни. През цялото време, откакто съм започнал да пиша, си мисля, че мога да избягам от това нещо. А това, което разбрах е, че ти не можеш да избягаш от това, което си ти. Ти се заграждаш сам себе си в писането и оставаш част от себе си в него. Това е и единственият начин да правиш нещо стойностно. Навсякъде намирам себе си. Но за един читател, който не ме познава, ще бъде изключително трудно.
Обичате ли да ходите на лов – като дядо си ?
Израснал съм в семейство на ловджии и знам, че ХХI век няма добро мнение за ловджиите. Искам да кажа на XXI век да си гледа работата. Тъй като XXI век нищо не разбира какво е лова, а мен са ме учили хора с голямо уважение към природата, на това какво е това лов. Ловът не е това да отидеш да застреляш 20 сърни, ами е да станеш рано сутрин в 5.30, в някакво село, дето може никога да не си бил, да се срещнеш с хора, с които никога не си бил и те да те приемат в своя приятелски кръг и вие да си говорите, да изпуснете пилетата по полето, но да се насладите на природата. Това е едно нещо, което много ми допада. Веднъж се събираме в едно село, изключително люта зима е и ние, 15 човека, чакаме да дойдат още двама. Чакаме ги един час на студ пронизителен. Появяват се най-накрая двама старци, няма толкова възрастни хора в тая зала, в стара раздрънкана бяла кола. Ей, извинявайте, ние малко се забавихме… трябваше да го погребем колегата и веднага идваме на лов.
Направили погребението на техен приятел в 5,30 сутринта, да го закопаят набързо и в негова чест да отидат на лов.
На срещата бе гост и главният архитект на Враца Чавдар Спасов, който сподели спомени, преживени с бащата на младия автор: „Като деца сме си играли с баща ви в църквата на Калиманица. Имаме идея един от врачанските площади да се именува на дядо ви, което ще се случи до края на годината. Площадът се намира източно от църквата „Св.Възнесение“ и предстои да се реконструира“.
Тръгвам си усмивка след срещата с младежа Йордан Радичков и виждам, че и хората около мен имат весели светулки в очите…Това е, може би, същината на творчеството, да вдъхнови, да окрилява за добри мисли и постъпки. Пожелавам му много нови разкази, които да четем и случки, които да ни правят истински човеци.
