През 50-те години един въпрос доминира в американската външна политика: "Кой загуби Китай?" – припомня консервативното издание Spectator. Победата на комунистите в гражданската война и поражението на съюзника на САЩ Гоминдан предизвикаха агонизиращ дебат за това какви трябва да бъдат ръководните и насочващи принципи на държавното управление: балансът между сдържане и съпротива, важността на спечелването на сърцата и умовете или постигането на победа със силата на оръжието.
Днес можем да зададем подобен въпрос: "Кой загуби Украйна?" Разбира се, войната между Киев и Москва не е приключила. Украинската армия все още се бие упорито и смело, предизвиквайки уважение. Володимир Зеленски продължава своите неуморни дипломатически усилия, опитвайки се да осигури максимална подкрепа от чужди държави в съпротивата срещу руската армия. Но сега за Украйна задухаха зловещи ветрове.
Какво ще значи евентуална руска победа?
Започналите преговори между Русия и САЩ в Саудитска Арабия предвещават разделянето на украинската територия в угода на диктатора Путин, но не и в интерес на украинския народ. Киев не само беше изключен от този преговорен процес, но сега той е отбягван. Искането на екипа на Тръмп Украйна да даде на САЩ полезни изкопаеми в замяна на военна и финансова помощ е чисто търговско по природа, но не е взаимноизгодно. А твърденията на американския президент, че Украйна е можела да разреши конфликта много по-рано и следователно вината за страданията на населението е единствено на Киев, са плашещи и шокиращи.
Изправени пред подобни действия на Тръмп, европейските лидери естествено изразяват възмущението си. Те разбират, че техният колективен принос към военните усилия на Украйна е не по-малко значим от този на Америка. Разбира се, те се страхуват, че ако конфликтът с Путин не бъде разрешен благоприятно, те ще бъдат най-загубилите, тъй като техните страни са на прага на Русия.
Тези страхове не могат да се нарекат безпочвени и неразумни. Ако споразумение за прекратяване на войната позволи на Путин да обяви победа, това само ще му даде сила. Други страни може да са изправени пред перспективата за дестабилизация в най-добрия случай и заплахата от нападение в най-лошия.
Издирваният от Международния наказателен съд в Хага за системно отвличане на украински деца руски диктатор Владимир Путин не крие, че счита разпадането на Руската империя след падането на комунизма през 90-те години на миналия век за епохална трагедия. Особено уязвими при такива обстоятелства са балтийските държави, които преди са били съветска територия, а сега са членове на НАТО. Тъй като Русия изчерпва военните си резерви в Украйна, тя не може да насочи вниманието си към други страни. Когато боевете приключат и руските войски имат възможност да се възстановят, Москва със сигурност ще насочи алчния си поглед другаде: Карта показа възможните фронтове при Третата световна война, ако Русия нахлуе в Европа
Победата се кове на бойното поле
Европейските лидери могат да се страхуват от мотивите на Тръмп и амбициите на Путин колкото си искат. Но те не могат да избягат от отговорността за това къде сме днес. Подкрепата, която Европа и Америка предоставят на Украйна от 2022 г. (те са допринесли с приблизително равни дялове в парично изражение, ако вземете предвид общия принос на европейците), ѝ помогна да провежда военни операции. Но това изобщо не е достатъчно, за да се победи много по-силен и многоброен враг. Европейските държави бавно и неохотно доставят оръжия, боеприпаси, самолети и ракети. Те твърдят, че искат Украйна да победи, но не гарантират средствата за постигането на това.
Тази липса на ангажимент за защита на украинския суверенитет съществуваше още преди 2022 г., когато Русия започна фактически инвазията. На Путин му се размина възмездието с анексирането на Крим през 2014 г., защото Европа затвори очите си. След подобни безобразни действия на Русия Германия подписа договор с нея за изграждането на газопровода "Северен поток 2". Докато Путин подреждаше танкови колони на границата с Украйна още в края на 2021 г., Германия продължи да увеличава зависимостта си от руската енергия, като затвори собствените си атомни електроцентрали. В този момент правителството на Борис Джонсън бързо реагира, като подари на Украйна оръжие.
Германия, макар и със закъснение, все пак се превърна във важен доставчик на оръжие за Украйна. Но по това време щетите вече бяха нанесени. Десетилетия наред Европа щастливо се криеше зад американския военен чадър, предпочитайки да харчи пари за социални програми. Едва когато Тръмп стана президент за първи път, тя започна да осъзнава, че Америка няма да търпи вечно това състояние на нещата.
Тръмп беше критикуван, когато заяви на срещата на върха на НАТО през 2018 г., че САЩ имат "много да губят" от членството си в Алианса. Тогавашният генерален секретар на организацията Йенс Столтенберг нарече изявлението му "неприемливо". Европейските лидери отговориха по абсолютно същия начин на речта на вицепрезидента Джей Ди Ванс на Мюнхенската конференция по сигурността. Но през 2018 г., освен САЩ, само три страни са изразходвали 2% от БВП за отбрана, въпреки че това трябваше да е изискване за членство в НАТО.
И когато възниква въпросът кой е загубил Украйна, не е достатъчно да се оплакваме, че Тръмп се опитва да угоди на Путин или че Америка абдикира от отговорностите си на глобална суперсила. Страните, които обещаха на Украйна членство в ЕС и НАТО, страните от Европа предложиха на украинците бъдеще, което те не бяха готови да подкрепят с желязната си воля, пише Spectator.
От всичко това трябва да научим следния урок. Победата на демокрацията не се осигурява от комюникета и резолюции на Европейския съвет с елегантни формулировки, а от решимостта на бойното поле, която Европа се страхува да демонстрира.
Превод: Ганчо Каменарски
